С всеки изминал ден обаче, с всяко откъснато парче от опаковката разбираш, че изненадата, която е скрита под целия този розов пашкул, май не е съвсем по вкуса ти. И вместо очакваната красива пеперуда от него се е излюпил... стършел. А той жили право в ахилесовата ти пета – сърцето. Ето това е моментът, в който съдбата е решила да те събуди с най-силния шамар, който някога си отнасяла. И белезите от който дълго ще парят върху бузата ти. Всъщност така се ражда началото на края. Онзи край, в който за Теб и за Него звучи най-драматичната балада, докато текат финалните надписи на връзката ви.

В какво се превръщат мечтите?

Момент, моля! Важно е да направим едно съществено уточнение: има връзки и... връзки! Има такива, от които бързаш да се евакуираш възможно най-скоростно, като старателно заличаваш следите след себе си. Няма снимки, няма писма, няма съобщения, оставени на телефонния ти секретар... Няма опити да върнеш нещата там, където си се чувствала най-добре – в началото. Защото единственото ти наследство от тези връзки са горчивият вкус в устата и обещанието пред себе си, че „повече няма да правя така”. До следващият път.

Обаче има и връзки, които грижливо пазиш в хербария на спомените си. Те са онези, които пърхат в съзнанието ти, докато пътуваш по магистралата на любовта, и все ти напомнят, че няма нищо по-хубаво от това да обичаш и да бъдеш обичана. Ако беше поетеса, сигурно щеше да им посветиш поема, не - ода за любовта. Е, вероятно няколко страници в дневника ти вече са свършили същата тази работа. Та... за тези връзки принципът е: или хубаво, или нищо!

Дали връзката ти е от първия или от втория вид, няма голямо значение. Защото когато затръшнеш вратата под носа й, последиците винаги са еднакво тежки. А алтернативите пред теб обикновено са две. Или да започнеш да надничаш през ключалката с надежда, че счупеното може да се залепи... някак си, или да се заключиш добре и да се заровиш със стотиците хиляди „защо”, „кога” и „дали”. А ако е вярна максимата, че човекът е човек, когато обича, то обикновено след раздялата с любимия си се превръщаш във влечуго.

За болката отляво и позитивното мислене

Едно от най-хубавите стихотворения на Христо Фотев започва така: „Понякога животът ми престава да се завръща и да заминава...” Хубаво го е казал поетът! Само че когато се откъсне и последната страница от любовния ти роман, обикновено имаш чувството, че животът ти вече е натъпкал всичкия си багаж само в един-единствен куфар и небрежно ти маха от прага за сбогом (с явното намерение веднъж завинаги да спре да се завръща). Ето в този момент е важно да спреш най-сетне да се блъскаш в стените на самосъжалението си, да избършеш сълзите и да се вкопчиш в живота. Да изтриеш от мислите си всички записки по досието „ЕХ”. Защото някъде, някак си, наблизо или надалеч от теб те очаква една нова любов. И тя няма нужда от тежкия товар на миналото ти, нито от черните ти мисли. Тя те иска готова. Готова за новия подарък в розова опаковка, украсен с огромна бяла панделка и с картичка, на която пише: „добре дошли в страната на чудесата”. За лъскавите гирлянди от прегръдки, целувки, страст, благородна завист и 24-часов копнеж... И нека силата бъде с теб!

Горе главата!

Лесно е да се каже, но е трудно да се изпълни. Да победиш натрапливите си мисли след раздялата с любимия човек понякога е много по-трудно от това да изкачиш най-високия връх в Хималаите. И все пак не е невъзможно:

• Срещай се с приятели! – Говорете си за съвсем обикновени неща: за времето, за готин филм, който си гледала наскоро, за интересна статия от списание. Не задълбавай в безсмислени екзистенциални размишления на глас, с които ще досадиш и на самата себе си. Поинтересувай се какво се случва в живота на приятелите ти, изслушай ги внимателно и ако решиш, че е уместно, дай съвет.

• Потърси нов смисъл в живота си: рисуване, танци, екстремни спортове... Всичко онова, което ще те увлече максимално и ще ти покаже другото лице на живота. Нищо чудно то да те срещне с новата ти любов.